Трябва ли всички да се разболеем от рак?

Странно нещо са сериозните болести. Карат хората да заобичат всяка секунда от живота си толкова силно, колкото само човек може да обича.

А още по-странно нещо са здравите хора, които живеят така, сякаш имат цялото време на света, сякаш винаги ще има утре и „после“.

Защо трябва някой в бяла престилка да даде срок на живота, за да си дадем сметка, че ни е само един? Че повторение няма, че днес никога няма да се повтори и колкото повече видим, чуем, усетим, вкусим и почувстваме, толкова по-пълна ще е душата ни, когато си отиде оттук?
Бързаме, сърдим се, мрънкаме, мразим, завиждаме, подминаваме, забравяме хора, събития и случки, лишаваме се от преживявания заради някой, нещо или пък от мързел, сякаш утре ще имаме втори шанс да обичаме, да целуваме, да прегръщаме, да се ровим в есенните листа и да се пускаме с шейна.

Нима човек трябва да се разболее, за да помъдрее? Не е ли по-лесно просто да спрем за една секунда и да осъзнаем, че нищо няма да се повтори, че втори шанс няма и животът се случва тъкмо сега, в този момент и трябва да му се наслаждаваме с всичките си сетива такъв, какъвто е, какъвто ни се е паднал.

Трябва да му се радваме просто защото го имаме, защото сърцето тупти, а гърдите се повдигат и смъкват равномерно, защото очите виждат, а ушите чуват, кожата усеща, а устните вкусват.

Нищо не е вечно, затова се радвайте сега и тук, че ни има, че е горещо, че можем да усетим вкуса на студените череши, да видим как облаците скриват и откриват слънцето, как дъждът вали, а после в локвите се отразяват околните сгради.И всеки нов ден е подарък.

Автор: Estrella

Източник: Edna.bg

Върни се горе